Да, от Лудогорец съм!
1114
Да, от Лудогорец съм! Честно Ви го признавам на Вас, които сте там някъде на изтока, в града, в който я, има я няма 30 хиляди души. Знам, че вие бихте могли да ме разберете, също така знам и, че за другите тези скромни редове ще са повод за нова доза подигравки и присмех. Правата да ви кажа въобще не ме интересува какво ще говоря и как ще го интерпретират. По-скъпи са ми ония моменти, в които бях на стадиона и не ми се искаше да си тръгвам. Ония моменти, в които едни приятели ми дадоха едно знаме и това беше едно от най-скъпите неща, които някога съм държал в ръцете си. Не мислете, че го захаросвам и украсявам за да звучи по-добре. Така се чувствах, а и за моя радост имаше доста хора, които изпитваха същото. Поради тази причина въобще не ме интересува какво ще напишат! Между нас да си остане, преди време за кратко работих за едно интернет издание. Новите не се отразяваха, те се творяха, така че…
Обичам да гледам футбол, както и вие обичате сигурен съм. Оня футбол обаче, който се играе с едно докосване, с много импровизация и тичане. Оня футбол, който някак те кара утре да изтичаш да магазина, да си купиш една топка и да започнеш да риташ. Гледа ми се футбол, в който накрая на мача футболистите на двата отбора ще си стиснат ръцете, ще се поздравят и няма нищо, ама нищо да кажат за ония тримата клетници, които цял мач са търчали около тях без да могат дори да ритнат топката веднъж. Ето това ми се гледа и заради това гледам Лудогорец, независимо с кого играят. Едва ли ще забравя някога, какво стана, когато онова нисичкото бразилче се провря между високите италианци и някак доритна топката до вратата. Бихме ги, големите футболисти, големите играчи. И те наистина бяха големи, но пък ние ги отстранихме. Дълго ще си спомням какво стана на стадиона. Все едно бяхме спечелили купата, а на другия ден по няколко пъти слушахме коментаторите на мача, как ревяха по радиото. Безценно е да си пазиш билета от мача, като нещо много скъпо…На мача с Лацио сякаш хората по трибуните вярваха, че може да ги бием, че може да се класираме и то наистина стана. Както и да е, няма да задълбавам много, всички които бяха на мача знаят за какво говоря, а тези които пишат и ще се упражняват върху нещата, които ви пиша, едва ли някога ще го разберат.
Мога да си прадставя какво означава за малкия градец да има нещо новопостроено, пък и толкова модерно. Знам го, защото често ми се налага да пътувам в провинцията и виждам как родния ми край, а и много други места замират. Виждам как хората бягат като от чума. Да, виждам го аз, виждате го и вие. Виждаме как уж щеше да има децентрализация, а става тъкмо обратното. Властовите, финансовите и демографските ресурси на държавата са съсредоточени на 1-2 места.Е, има хора, които не го виждат. Но то май никой не обича бедните. Това обаче си е съвсем друга тема. Признавам, че ми е много кофти, когато знам, че в Македония има стадион, на който може спокойно да се играят големи мачове, а ние такъв нямаме. И нека не се заблуждаваме за националния. Отдавна му е минало времето и всъщност показва само колко сме изостанали. Кофти ми е да знам, че Сърбия може да извади спортисти, които са светлинни години пред нашите. Просто не само сме изостанали, а и продължаваме да изоставаме. До момента, в който… Та трябва всички в Разград да настояват да се завърши стадиона до край, да имаме и ние нещо. Каквото и да стане, стадиона ще остане, колкото и лош да го изкарват Домусчиев няма как да го отнесе със себе си.
Не виждам много смисъл да разтягам лакардията около “празните седалки”. За всички е ясно, че борбата е за тиража, за рейтинга и за нищо друго. По-скоро ми се ще да ви опиша онази августовска вечер. Имах чувството, че ако на стадиона се бяха появили психиатри трябваше да надянат усмирителни ризи на всички. Такава лудница рядко се вижда не само у нас, а както признаха много чужденци и по света. Няма да забравя как оня човечец, който стоеше един ред пред мен съвсем убедено ми каза: нашите ще бият, налели са гипса тия румъцни. Страх ги е от Моци. Имаше надеждица у тоя човек, което беше страхотно. Сами може да си правите изводи какво се е случило, за да може тоя човек да повярва, че един полеви футболист ще бъде по-добър на вратата от един вратар. И стана!! После ставаха и други чудеса, но няма смисъл много да си говорим за тях. Всички са гледали мачовете, дори и тези, които казват, че не са. А тези спомени наистина остават, ако не завинаги, то поне за дълго.
И накрая. Агресията, обидите и завистта са белег на слабото общество. Това общество, което не знае кое е правилно и грешно. Сами можем да си правим изоводи дали нашето е такова или не. Повече от всичко обаче имаме нужда от това нещата да се случват, да се размърдат, да напуснем това блато. Имаме нужда да успее в нещо. Макар и за малко Лудогорец показа, че нещата могат да се случват, че можем да успяваме. Какво по-хубаво от това, нали?!
* Материалът е изпратен от фен, който пожела анонимност.
Обичам да гледам футбол, както и вие обичате сигурен съм. Оня футбол обаче, който се играе с едно докосване, с много импровизация и тичане. Оня футбол, който някак те кара утре да изтичаш да магазина, да си купиш една топка и да започнеш да риташ. Гледа ми се футбол, в който накрая на мача футболистите на двата отбора ще си стиснат ръцете, ще се поздравят и няма нищо, ама нищо да кажат за ония тримата клетници, които цял мач са търчали около тях без да могат дори да ритнат топката веднъж. Ето това ми се гледа и заради това гледам Лудогорец, независимо с кого играят. Едва ли ще забравя някога, какво стана, когато онова нисичкото бразилче се провря между високите италианци и някак доритна топката до вратата. Бихме ги, големите футболисти, големите играчи. И те наистина бяха големи, но пък ние ги отстранихме. Дълго ще си спомням какво стана на стадиона. Все едно бяхме спечелили купата, а на другия ден по няколко пъти слушахме коментаторите на мача, как ревяха по радиото. Безценно е да си пазиш билета от мача, като нещо много скъпо…На мача с Лацио сякаш хората по трибуните вярваха, че може да ги бием, че може да се класираме и то наистина стана. Както и да е, няма да задълбавам много, всички които бяха на мача знаят за какво говоря, а тези които пишат и ще се упражняват върху нещата, които ви пиша, едва ли някога ще го разберат.
Мога да си прадставя какво означава за малкия градец да има нещо новопостроено, пък и толкова модерно. Знам го, защото често ми се налага да пътувам в провинцията и виждам как родния ми край, а и много други места замират. Виждам как хората бягат като от чума. Да, виждам го аз, виждате го и вие. Виждаме как уж щеше да има децентрализация, а става тъкмо обратното. Властовите, финансовите и демографските ресурси на държавата са съсредоточени на 1-2 места.Е, има хора, които не го виждат. Но то май никой не обича бедните. Това обаче си е съвсем друга тема. Признавам, че ми е много кофти, когато знам, че в Македония има стадион, на който може спокойно да се играят големи мачове, а ние такъв нямаме. И нека не се заблуждаваме за националния. Отдавна му е минало времето и всъщност показва само колко сме изостанали. Кофти ми е да знам, че Сърбия може да извади спортисти, които са светлинни години пред нашите. Просто не само сме изостанали, а и продължаваме да изоставаме. До момента, в който… Та трябва всички в Разград да настояват да се завърши стадиона до край, да имаме и ние нещо. Каквото и да стане, стадиона ще остане, колкото и лош да го изкарват Домусчиев няма как да го отнесе със себе си.
Не виждам много смисъл да разтягам лакардията около “празните седалки”. За всички е ясно, че борбата е за тиража, за рейтинга и за нищо друго. По-скоро ми се ще да ви опиша онази августовска вечер. Имах чувството, че ако на стадиона се бяха появили психиатри трябваше да надянат усмирителни ризи на всички. Такава лудница рядко се вижда не само у нас, а както признаха много чужденци и по света. Няма да забравя как оня човечец, който стоеше един ред пред мен съвсем убедено ми каза: нашите ще бият, налели са гипса тия румъцни. Страх ги е от Моци. Имаше надеждица у тоя човек, което беше страхотно. Сами може да си правите изводи какво се е случило, за да може тоя човек да повярва, че един полеви футболист ще бъде по-добър на вратата от един вратар. И стана!! После ставаха и други чудеса, но няма смисъл много да си говорим за тях. Всички са гледали мачовете, дори и тези, които казват, че не са. А тези спомени наистина остават, ако не завинаги, то поне за дълго.
И накрая. Агресията, обидите и завистта са белег на слабото общество. Това общество, което не знае кое е правилно и грешно. Сами можем да си правим изоводи дали нашето е такова или не. Повече от всичко обаче имаме нужда от това нещата да се случват, да се размърдат, да напуснем това блато. Имаме нужда да успее в нещо. Макар и за малко Лудогорец показа, че нещата могат да се случват, че можем да успяваме. Какво по-хубаво от това, нали?!
* Материалът е изпратен от фен, който пожела анонимност.
