Февруари, 2011 година, Лудогорец, стадионът е все още само стадион, а не “Арена”. Делиормана започва леко да се тресе, в Разград анонсират нещо голямо. Толкова голямо, че чак иска да влиза в “А” група. На никого обаче не му се вярва, нищо че е направена най-грандиозната селекция за всички времена в региона. По-мащабна е била само онази от времето на шуменския кредитен милионер Гриша Топалов, привлякъл навремето Божидар Искренов и Пламен Гетов, барабар с още една дузина звезди. В селекцията на Лудогорец през 2011-а най-мащабното попълнение е Димо Атанасов, привлечен от Локо Сф. И, разбира се, бразилецът Шоко, може би първият бразилец въобще в Делиормана.

Та в онзи февруари на входа на стадиона в Разград стои млад интелигентен човек и посреща официалните гости. Съперникът е Добруджа, а Лудогорец не подозира, че полага с този мач най-великия поход в родната футболна история. Въпросният мъж с костюма обяснява разпалено на хората около него: “Г-н Домусчиев започва нещо, за което ще говори цяла България. В най-скоро време всички ще разберат какво се прави тук”! Странна работа, по онова време разградчани са осми в...”Б” група. Каква слава, какво величие в град, който никога не е помирисвал елита? Мъжът пък е Александър Александров. Сигурно тогава мнозина са си помислили, че до поредния бизнесмен с пари във футбола се е настанил поредният службогонец. Днес, когато всичко, което Александров обеща през онзи февруари, вече е факт, доста народ трябва да му се извини. Особено неверниците.

Сашо Морския, както го знаят много хора, е човекът, който показва защо Лудогорец днес е там, където изпадналият в криза Левски скоро няма да е. Може би за първи път в елита около собственик на клуб се прави футболен щаб, работещ само и единствено за... идеята.

Опс, опс, не бързайте да се пляскате по челото, не е пресилено. Първо Александър Александров е успял човек в живота, без да е стигнал до този успех през футбола. Един от най-големите професионалисти във флота, учил там, където някои и в мечтите си не са стигали. Т.е. няма как да бъде изкушен от комисионерството в най-популярната игра. В същото време е бивш футболист. На Лудогорец, а след това и на Антибиотик. Мечтата му винаги е била Разград най-накрая да има отбор в елита, да гледа мачове с Левски и ЦСКА в собствения си град, а не да пътува до Варна, Русе или Шумен. И когато Александров видя в лицето на Кирил Домусчиев шанс да сбъдне футболната си мечта, той не го пропусна. Ето това е разковничето, или поне част от причините Лудогорец да е това, което е днес. Преди Домусчиев много хора с възможности са били в най-популярната игра. Излели са стотици милиони левове. И нито един не остана, освен мазохистът Николай Гигов. Всички останали си тръгнаха обидени. Защото ги прикоткаха с обещанието, че ще дават пари за футбол, а се оказа, че харчат милиони за рахата на разни треньори, мениджъри и прочие комисионери живеещи на гърба на най-популярната игра. В Разград Александър Александров не позволи това да се случи на Кирил Домусчиев. И неслучайно олигархът не само не избяга при първата титла от Делиормана, но и доразви това, което никой не очакваше, че е възможно в този най-беден регион на страната.

Виждате ли разликата със случилото се в ЦСКА, в Левски, в Черноморец? Там също се изляха милиони, десетки милиони, при това стотици милиони. Но само си представете колко пари потънаха покрай безкрайните афери на гърба на футболните ни колоси. Васил Божков, Майкъл Чорни, Митко Събев... Дълъг е списъкът на хората, които в един момент се обръщаха назад и виждаха, че десните им ръце всъщност са били едноръки бандити. Че милионите, похарчени за отбора, в крайна сметка са отишли за личния рахатлък на някого около състава. Затова и веднъж излезли от играта, тези бизнесмени нито веднъж не си и помислиха за завръщане.
Ето това е грандиозният принос на Александър Александров към родния футбол. Сашо и хората му останаха лоялни към... идеята. Към онова, заради което поканиха Кирил Домусчиев да инвестира. Не се облизаха да чопнат нещо от милионите, които текат в Разград.

Останаха далеч от андрешковското, в някои техни колеги блазнещи ги 10 хиляди под масата от лагера в Анталия или 500 лева, скрити покрай ремонта на телената ограда. Което само показва защо на родния футбол вече не му е необходим Наско Сираков, а му трябва Александър Александров. Както е навсякъде. В крайна сметка, когато дадеш парите си да ги управлява успял човек, когато повериш клуба на някого, който не се обижда да е идеалист във футбола, тогава може да си спокоен, че ще успееш. Защото по-лесно се успява, когато вярваш на хората около теб, а не когато ги дебнеш. Както сега се дебнат на Герена. И докато се хванат, Левски ще потъне.

Владимир Методиев, вестник "7 дни спорт"