Различен, спокоен, уверен. Стойчо Стоев е човекът, който изгражда нов облик на българските футболни треньори. Петдесет и една годишният специалист премина търпеливо през отбори като "Миньор" и "Монтана", за да дочака да бъде забелязан. В края на юли 2013 г. застана начело на "Лудогорец" с амбициозната задача да продължи проекта, започнат при Ивайло Петев. Благодарение на уменията, вижданията и упоритостта си той изпълни целта и превърна българския шампион в стабилен отбор, който натрупа самочувствие и вече е на осминафинал в Лига Европа. Показаното досега и качествата на Стоев загатват, че "Лудогорец" може да продължи да достига по-високи нива в развитието си.

Можете ли да обясните механизма на успеха на "Лудогорец"?
- Не е толкова сложен. Когато има изградена структура в клуба, когато разполагаш с качествени футболисти и може би когато треньорът е добър, нещата се получават. Истината е, че в самото начало и ние не сме очаквали, че ще стигнем на този етап от Лига Европа. С течение на мачовете придобихме по-голяма увереност, натрупахме международен опит и самочувствие и си създаваме реноме на отбор, който може да се справя с класни съперници. Всичко се случва постепенно, не идва изведнъж, минахме през доста трудности. Белград беше може би началото, където се справихме с един класен съперник за онзи етап. "Партизан" тогава ни изглеждаше такъв отбор. Видяхме, че когато нещата се стиковат правилно на терена, можеш да изглеждаш достоен съперник даже и срещу по-класни отбори.

Имаше ли в началото, а може би и по-късно моменти, в които заради по-голям респект да подхождате с колебание?
- Не бих казал, че е точно така. Може би в мачовете срещу "Партизан" още не бяхме този уверен отбор. Но това беше нормално, защото нямахме тези международни срещи. Оттам видяхме, че можем да играем добре и да стоим равностойно срещу който и да е отбор. Нямаше неувереност, напротив – имаше голямо желание.

Един от големите проблеми в спорта е да се свали напрежението пред голямо изпитание. При вас как се получи?
- Стремя се да вдъхвам спокойствие на играчите. В тренировките, в нагласата пред предстоящ важен мач, в разбора, по време на мача и между двете полувремена се стремя да съм по-спокоен, да им вдъхвам увереност. Опитвам се да им вкарвам в главите, че са футболисти с качества и че това е просто един футболен мач. При мен няма такова нещо, че мачът е толкова важен, че задължително трябва да се спечели. Не вкарвам излишно напрежение, защото и без това напрежението отстрани е голямо – медийно, очакванията на хората, фенове.

В българската треньорска практика съществуват т.нар. треньори мотиватори и под това се разбира напомпване със свръхамбиция преди мач. Вашият стил изглежда като контрапункт...
- Може и така да се каже. Ние към всеки мач подхождаме изключително сериозно и професионално. Първо се запознаваме с предстоящите съперници, после запознаваме и футболистите. Но не използваме високопарни думи за мотивация. Нещата са съвсем нормални. Мисля, че така трябва – да се подхожда професионално към противника, да се обсъжда какво трябва да използваме и какво да не допускаме.

Казахте, че на почивката на последния мач срещу "Пирин" (Гоце Делчев) сте бил ядосан. За много хора ще е интересно как изглеждате в това си състояние.
- Има и такива и случаи, макар и редки. Но това не е единственият случай. В мача срещу "Черноморец" (Одеса) в София също се случи. Но колкото и да съм ядосан, не е нещо впечатляващо. Може би малко повишавам тон, но в никакъв случай не е обиден.

Когато поехте "Лудогорец", вероятно и за вас е било неочаквано. Кое беше нещото, което си казахте, че първо трябва да промените в този отбор?
- Когато поех "Лудогорец", бях гледал отбора като страничен човек. Като влязох вътре, се запознах по-детайлно. Видях някои слабости. Първото нещо, което мисля, че направих, е да убедя футболистите да се обединят около една кауза. Да излизат и да се стремят да побеждават. Защото в този момент имаше някаква неувереност в тях, вероятно в резултат на загубите, които бяха претърпели. Първата ми цел беше да им дам вяра и да ги убедя, че това е временно положение. Самите те трябваше да се обединят. Все пак в отбора има седем-осем националности, което не е малко.

Как се управляват футболисти от толкова националности?
- Аз им казах, че за мен първостепенно е човешкото отношение между треньор и футболист. Защото в позицията си на треньор аз мога да се държа и по-различно. Но те са първо хора, а след това футболисти. Винаги се стремя да ги обгрижвам и да знаят, че ще стоя зад тях, даже и когато не се представят добре. В началото имаше много повече психологическа работа, защото има качествени футболисти в отбора, но не успяваха да дадат това, което притежават като потенциал. След това вече променях спортно-технически.

Трудно ли се ръководи съблекалнята при тази дълга и разнородна скамейка и при възможността от главозамайване?
- Ясно е, че в един мач или първенство участват по-малка група от футболисти. Но аз се опитвам да дам шанс на всички в течение на първенството. В един момент голяма част от тях взеха дейно участие. Някои по 40 мача, но други по 20 - 25 мача. Обикновено 13 - 15 футболисти изнасят тежестта и другите остават само да тренират. Един амбициозен футболист това не може да го задоволи. Видяхте, че давам шанс на всички. Може би това породи доверието помежду ни. При нас няма много време за главозамайване. Обикновено в деня след мача ги поздравявам за победата и се насочвам към грешките, за да не помислят, че били идеални. Но и самите футболисти са изключително професионално насочени. Радва ме, защото е показателно, че добиват и класа. Победата е победа, но след нея започват да мислят за следващия мач. Случил съм на футболисти – справят се добре и извън терена.

Какъв е механизмът за осъществяване на селекцията?
- Върджил Мисиджан и Йерун Луму ги гледах доста време, защото са чужденци. Търсех флангови футболисти, които да дадат малко повече скорост на отбора, защото имах забележки към този елемент. Затова се насочих към Холандия. Там обикновено вадят добри крила. Наблюдавах Върджил доста време – първо на дискове, после от скаути. Харесахме и го купихме. Скаутите играят важна роля в процеса. Те ми предлагат футболисти спрямо моите изисквания. Преди да се спра на Върджил, съм гледал внимателно вероятно между 80 и 100 футболисти. А между другото, за да ми ги предложат, сигурно и те отхвърлят стотина футболисти. Малко трудоемка работа е, но поне знам, че ако се спра на даден футболист, наистина ще ни свърши работа и аз съм си виновен след това, ако съм сбъркал в оценката си. Но аз съм човекът, който има последната дума за даден футболист.

Как тези футболисти успяха да изиграят толкова много мачове само в рамките на една есен, след като в България обикновено се играят по 15 - 18 мача на сезон - въпрос на манталитет ли е или на нещо друго?
- Комплекс от компоненти. Всеки прави подготовка, но трябва да знаеш какво търсиш в нея. Общо взето, те си направиха самата подготовка по време на мачовете. Заиграхме по два пъти в седмицата, и то нонстоп. Започнаха да се трупат качества, които ти позволяват в следващия мач да изглеждаш още по-добре. Два или три пъти се случи да имам дълга седмица, където, ако трябва, може да се поработи върху някои елементи. Но пък се натрупаха кондиционни качества по време на самите двубои. В този смисъл многото мачове не са проблем или оправдание. В България имаше виждане, че сгъстеният календар създава проблем. Напротив - това е по-добре и за развитието на футболиста и за поддържането му в добра форма. Ние изиграхме 40 мача до зимата, а толкова не се изиграваха за цял сезон в България. И, общо взето, се чувствахме добре.

Какво търсехте с привличането на испанския кондиционен треньор?
- Испанците, каквото и да си говорим, са сила във футбола. Кадрите от доста време са обучавани добре. Може би вече имат добре изградена структура и методика, а на мен ми трябват кондиционни треньори, защото не искам да се изживявам като някакъв супер знаещ човек. Това за мен е специфика - фитнес, разделение на футболистите по групи. Трябват ми хора, които да са по-подробно запознати.

Изоставаме ли в този аспект?
- Може би изоставаме като цяло в българския футбол. Това е в резултат и на последните 20 - 25 години, в които не знаехме какво искаме. В този аспект все още българските треньори нямаме това име в Европа. А в интерес на истината знанията не са ни по-малки. Просто нямаме нужните успехи. Това постижение на "Лудогорец" се надявам да помогне на българските треньори, да им даде увереност, че разбираме от материята.

Вие сте от типа треньори, които рядко получават шанс в големите клубове, защото просто не сте маркетирани добре и не сте в медиите всеки ден. Имало ли е това усещане, че сте обречен да работите в малки отбори и че не ви се дава достатъчно шанс?
- В България трябва да си част от определен кръг, за да вървиш нагоре. Мен лично никога не ме е напускала амбицията да направя нещо успешно и да се доказвам. Замислял съм се и за това, че лека-полека треньорските ми години отлитат, но никога не съм изпитвал чувство на завист. Тръгнал съм да вървя по моя път, да работя това, което мога. Искал съм да се докажа и в по-голям отбор и просто получих шанс. Със сигурност има качествени треньори, които не се виждат с просто око. Но те нямат хора, които да стоят зад гърба им и да ги тласкат във футболното пространство.

Колко голяма е ролята на късмета във вашия случай?
- За съжаление не съм от този тип хора, които разчитат на късмета. Става въпрос за изключително много работа. Повече работа и по-малко късмет. А крайният продукт се вижда на терена, а не преди това.

Вестник "Капитал"